СТИХотворения

СЛЕД ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ
След дългото сбогуване с приятели и близки
остава да прекрачим прага на смъртта.
Но тя не идва по поръчка и си мислим
дали не беше рано за сбогуване сега?!

Отново трябва да доказваме, че живи
останали сме не по своя воля.
Но кой ли с укор във очите сиви
докосва ни. Търсим в бъдното неволя.

И ето обикаляме, чакаме с надежда
часът да ни повикат пред последен съд.
Дано да не попитат за любовта ни нежна
към близки и приятели оставили ни в смърт.

Тогава причестени, достойни да се скитаме
от рая в ада без да помним своя път.
Отнякъде безплътно ангелче ще ни попита:
”Не ви ли дотежа от двойна смърт?!”
Марин



СЛЪНЦЕСТОЕНЕ
Слънцестоенето,
равно-прозрачно както за мен
така и за теб
дръзна да извика на бой сушата.
Аз се изумих (надявам се и ти)
на това слънчасало изчадие,
което дръзва да се бори
със своята по-малка сестра
(за сушата става дума).
Или може би бъркам.
Навярно не само То (слънцето)
е виновно за Нея (сушата).
Сигурно страхът е подгонил облаците.
А вятъра нейде клечи
и си чисти зъбите
от модните (океански) водорасли.
Ще взема да се отместя на сянка
(отмести се и ти)
и ще забравя, как
някога
някъде
нещо
е стояло над мене,
и ме е измъчвало
с навиците си.
Марин



ОТКАКТО СВЯТ СВЕТУВА
Откакто свят светува
и времето лети,
обичам да тъгувам
с прошарени коси.

Обичам да ме гали
вечерната мъгла.
Угасналите рани
да цъфнат сутринта.

И вечно да го има
вечерния щурец,
с когото все будувам
и будя се навред.

А страстните поляни
с умисъл да ме спрат.
Търкаляйки да стане -
духът ми - прахоляк.

Защото ще се спусна
със горди ветрове.
И в зимниците будни
ще чувам, как расте

детето ви. А хляба,
от който все крадем,
ще смеся със душата,
душата на овен.

Когато звук заплаче,
ще чувствате в зори,
как тръгва раздавача
и тихо ви брои.
Марин



КАК ИСКАМ ДА ...
Как искам да настъпя сянката си.
Да се освободя!
Да мога да ходя свободен
по улици с пъстри момичета.
Да се усмихвам на просяка.
Да му показвам скъсаните си джобове.
Да броя облаците
и да ги назовавам
додето се схване вратът ми.
Тогава да се взра надолу.
Да се мъча да разпозная
коя мравка е женска
и мъжка коя е.
Да обикалям
около боклучийските кофи.
По миризмата да разгадавам
какво са яли хората за вечеря.
Раздвоен
да сядам на проветриво място,
право на земята,
без да се страхувам
за дрехите си.
Да улавям в устата си
хапещите комари.
След това да ги плюя нагоре,
а луната отново да ми доказва -
без сянка не се живее.
Накрая да заспя
и да сънувам
как утре слънцето
ще ми върне сянката.
Марин



БЕЗПОЩАДНОТО БЛЪСКАНЕ
Безпощадното блъскане с хлъзгави длани
по кърваво срутване.
Закъсняло пробуждане.
Ролята на идиот разбрал - никога -
не ще бъде допуснат
до света на разумните.
Дланите страдат.
Сенките капят
с любовно закъснение
сред светлина прозрачна.
Вярата
и нейното блудстване
отлитат далече на юг.
Или на север.
Без разлика.
Слънцето блести.
Люспи алени
приели кръвта от раните
на червена риба.
Измамно
е всеки път бялото,
забравено след дъжд,
от разноцветна картина.
Вятърът - мълчание опасно -
смесва всичко.
Получава се
хаос от невъзможности.
Марин



АЗ ОСТАВАМ
Аз оставам неподкупен,
но сразен от лъжата.
Кривна в някоя дупка.
После лягам виновен
по очи на земята.
Слушам топлия шепот
на нея –
двойната, дивната,
неподкупно-фалшивата фея.
Вдигам кръст от ръцете
на страстни момичета,
стиснали плахо сълзите си,
леко подтичвайки.
Изморен съм
от вечния ход
на нещата.
Тичам насам.
После хуквам нататък.
Неразбран съм
от всички,
от всичко.
Само моята вяра
тича пъргаво
и ме повлича.
Марин



ЕДНО ДЕТЕ УМРЯ
Едно дете умря!
За друго не мечтая.
Нали децата са добри и зли?!
Тъй както са пред нас,
без да знаем
ще ги превърнем
в богове - мъгли.
Едно дете умря!
За друго не мечтая.
Дори и да мечтая,
няма знак
изписано сгрешен.
И там - накрая -
опитва се да бъде прахоляк.
Едно дете умря!
За нежност си мечтая.
Дали да се спася
и този път?!
Едно дете умря!
Умря чрез рая.
А аз треперещ за смъртта скърбя.
Но ето, че в дъжда
безмълвно се промъква
уханието на сълза - пчела.
Ще бъде тук. И без да зная,
ще отнесе най-чезнещия смях.
Марин



ИЗМИСЛЕНОТО ЗНАМЕ
Измисленото знаме
Преди да бъде знаме
Било е плат
Безкрайно равнодушен
Той би могъл да бъде
Покривка изтъняла
От лакти на субекти
Потайна свобода на рокля
Скрила женственост омайна
Даже кърпа раздвоена
От памет и забрава
То би могло да бъде друго
Едва ли има смисъл
Да сблъскваме тълпите
Като луди
Един към друг
Различни и студени
Душите сини и червени
Като проклятие
Че свободата
Е черна или бяла
Безмисленост пролята
Марин



КЪДЕ СТЕ, МОИ НЕНАГЛЕДНИ
Къде сте, мои ненагледни,
бездомни, женствени души?
Коя врата изхвърли ви безследно
в утробата на мътните води.

Къде сте? Сякаш лъчезарно
ръката гали тялото без глас.
Душите ви, треперейки, повтарят
смехът промъкнал се след вас.

Дори когато трябва да въстава,
мъжът от вас почерпва мощ.
И в необятните обятия
потръпва всяка мъжка нощ.

Всяка ярост и проклятие
в очите ви намират добрина.
И нечовешко възприятие
не влиза в женската душа.

Къде сте, мои ненагледни,
бездомни, светещи души?
Ръми дъжда и наранени
отново криете сълзи.
Марин



ПОНЕЧИХ ДА СЕ ВДИГНА
на Соня

Понечих да се вдигна
Дланите студени
Докоснаха ноща

Очите ми червени
От болката ранени
Измислиха дъжда

Тогава мрак пристигна
Всички ни изгуби
Дали ще бъде ден

Отново да се видим
Дланите събудим
От този дълъг плен
Марин



ПРЕГЪРНАТ СЪМ ОТ ДВЕ РЪЦЕ
Прегърнат съм от две ръце. И не от днес. Отдавна
в очите ми искрят сълзи от болна плът.
Посоката ме води блед, а вярата е бавна.
Тя куца през ноща по хлъзгав път.

Предлагаха любов. Смет събирам непрестанно.
Фалшивите слова пребъднаха безчет.
Край мен се скита самота. Куче гладно
се мъчи да заръфа кокъла-поет.

Красивите писма в недрата ми пристигат.
Навел глава – бълвам красота.
Изящните ръце челото ми повдигат.
Погледа е мътен в бистрата вода.

Охлузен - от вятъра подет - се кълча.
Душата ми – затворен свят – пълзи.
Песента от глад прилича ми на вълча.
Изгарящата свещ изцъклена отзад виси.
Марин



САМ
Сам! Със тъжни панталони
седя накрая на света.
Наливат ми, подават ми бонбони
и тихо пеят "Тра-ла-ла".

За нещо незатихващо мечтая:
да стана, смешно да крещя.
Оглеждам се във чужда стая
отпуснал тъжната глава.

Преди очите да затворя.
Преди да кажа "Лека нощ".
Разтварям си душата, моля
да бъда изтерзана мощ.

Да разтревожа смело планините
и в свечерените недра,
да стискам смътно до гърдите
живота - плисната вода.

И непокорен да се взирам,
прегърбил гордостта на мъж.
Готов ли съм душата да презирам,
измамен, гладен и могъщ.
Марин